Отново е Коледа – бяла, тиха и вълшебна. Време за равносметка и пожелания. Времето, когато спираш за миг и си пожелаваш най-съкровените неща, защото казват, че на Коледа стават чудеса...
Моето пожелание за Коледа към всички е свързано с истинската обич, защото съм уверена, че тя е тази, която осмисля всичко останало. Пожелавам на всеки да има щастието да я получи и да я дари на хората, които са важни за него...
Написах “Приказка за истинската обич”, която посветих на баба ми. Тя беше първия човек, който ме научи да обичам:) Пожелавам това щастие на всеки!!!
Приказка за истинската обич
Имало едно време едно малко момиченце. То приемало за истина всичко, което го заобикаля и което му казвали. Понякога се случвало така, че истината не му харесвала и не му се виждала много справедлива. Защото истинските неща трябва да те радват, а не да те натъжават. Особено когато си дете. Но действителността била различна...Често се случвало да се чувства само и огорчено. И постепенно момиченцето започнало да губи вярата си в хората.
По-късно, когато вече станало девойка, момиченцето започнало да се чувства все по-често истински само, а истината била, че нямало на кой да разчита, освен на невероятно добрата и всеотдайна баба, която истински обожавала и обичала момиченцето и разговаряла с милата си внучка спокойно за всичко. Разказвала и приказки и обяснявала лошите постъпки на хората, като винаги се опитвала да разбере причината за това. И всеки път, когато момичето излизало от дома, тя излизала да го изпрати на портата и махала с ръка... и така, докато то не се скриело от погледа и.
Минали още години и малкото момиченце, вече станало истинска жена, един ден повело своето малко момиченце за ръка през същата тази порта, а същата баба – вече остаряла и трудноподвижна, все още намирала сили да докрета до портата и да маха на двете момичета – порасналото и едва прохождащото, докато се изгубят от погледа й, и радост и гордост напирали в светлата душа на невероятната стара жена...
И тогава голямото момиче разбрало, че истината е в истинските чувства, в истинската и неподправена обич и грижа и радост... да докреташ до външната порта – онази връзка с външния свят, често жесток и лъжовен и да изпиташ истинска тиха радост да помахаш на любимите си същества, и да се помолиш те да са добре...
И тогава момичето разбрало, че ако останеш достатъчно близо до тази стара порта, ще можеш винаги да се обърнеш и да видиш любимата си баба, вече прегърбена и немощна, но все още там и махаща, любяща и истинска, такава каквато трябва да бъде истинската обич – безмълвна, но всичко казваща и нищо не искаща в замяна .
Посвещавам това на баба Димана. Сигурна съм, че тя е АНГЕЛ, който все още бди над мен.
