Раждаме се, растем, ИСКАМЕ, безгрижни сме, порастваме, ИСКАМЕ, надяваме се, мечтаем, обичаме, мразим, ядосваме се, радваме се, скърбим, претърпяваме загуби, ИСКАМЕ, падаме, ставаме, отчайваме се, изплуваме, после пак искаме, искаме...
Винаги искаме още, каквото и да сме постигнали. Дори когато сме се отказали да се борим, защото цената ни се вижда твърде висока, пак искаме – други неща...
Искаме да пораснем, когато сме малки. После, когато пораснем искаме пак да сме деца, за да сме безгрижни. Искаме след като сме станали големи и поемем отговорности, да срещнем някой, в който да се влюбим, с когото да споделим отговорностите. Или ако не се влюбим, то поне да срещнем някого, който да го е грижа за нас. После пък страдаме, че сме си загубили свободата.. Но пък не позволяваме на човека, споделил нашите отговорности СВОБОДА – изискваме и от него, искаме, искаме...
После искаме деца, защото това е велико, това е смисъла на живота, това е нашето продължение... Искаме нашите деца да са специални. Те са специални. Те са най- най... Очакваме да са това, което ние сме искали да бъдем, но не сме успели. Искаме да ги видим успели, щастливи, богати...ИСКАМЕ! И след като те са ни показали какво искат, и че техните желания не винаги съвпадат с нашите, то поне ИСКАМЕ те да са щастливи и малко по малко преставаме да заявяваме нашите искания към онези, които най-много обичаме. И така искаме или не искаме, разбираме, че ТЕ НЕ СА НАША СОБСТВЕНОСТ!
После, понеже сме се пристрастили да искаме, си правим равносметка на живота до тук, за да видим дали пък нещо от онова, което сме искали преди и което не сме постигнали тогава, не можем да постигнем сега. Като в същото време сме забравили да се радваме на онова, което сме получили от живота и сме престанали да се вълнуваме от него – та нали вече го имаме?!?
Понякога, за да си сверим часовника, или просто ей така, защото така сме устроени, поглеждаме в купата с желания на другите и се чудим какво са постигнали те и как. Те пък, незабелязващи вече какво имат (защото вече не е интересно, понеже го притежават) гледат в по-голямата и лъскава купа с желания на друг някой, близо до тях...
Друг път обичаме да се шегуваме, като казваме, че знаем какво искаме от живота и как да го постигнем – тогава сме най-уязвими.
Понякога се уморяваме да искаме материалните неща, които така или иначе не можем да притежаваме. Защото така ни се е стекъл живота и такъв ни е бил късмета... или просто защото не можем.
Тогава искаме нещо за душата. Но и душата ни може да ИСКА. ТЯ иска СВОБОДА, която е трудно да си извоюваш, защото си станал зависим от желанията си и всички ония неща, които си постигнал, докато си искал. Зависим от онзи човек, който сподели отговорностите ти...помниш ли??? Зависим от децата и от техните желания, защото ги обичаш. Зависим от ония, които са ти дали живот, защото ЩЕ ИСКАШ и към теб да са грижовни твоите деца, когато станеш безпомощен и вече почти няма да имаш сили да ИСКАШ, освен малко внимание и грижа...
И в цялата тази необятност от исканици, не се ли уморяваш, не ти ли се иска да спреш, да се огледаш и да докоснеш нещо, което вече имаш? Нещо толкова обикновено като да се събудиш, да излезеш навън, да погледнеш към утринното слънце, да се протегнеш под чуруликането на птиците (онези, които могат да летят) и да си кажеш: „Господи, благодаря ти, че ме има и че съм жива!” Благодарна съм, че съм искала, благодарна съм, че съм получила, понякога се чудя защо съм искала неща, които не са толкова важни и които не са ми били нужни... Но и птиците се чудят защо не можем да летим. Но пък нашите желания летят по-бързо и от тях. Така сме устроени – да реем нашите исканици във висините, а ние да седим долу, вперили поглед в смелия размах на крилете на нашите желания...
Любимото ми...
ОтговорИзтриване