ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ЗИМА

Навън е уникално красива, снежна, но ужасно мразовита утрин. Въпреки  щипещия вятър е някак усмихнато, заради слънцето, което напук на студа, блести в снежните преспи. Забързани, сериозни и замислени хора са заровили носове в шаловете си, а на мен ми е ведро и весело. И защо не, когато всеки нов ден е ново начало. И аз като скучните минувачи се улавям да мисля за това, какво ми предстои днес. Прехвърлям всички задачи и ребуси, които трябва да реша , за да сложа в ред делата си. Мислите ми летят като снежна вихрушка и помитат за миг приповдигнатото ми сутрешно настроение, заради купищата работа, която трябва да свърша.

Пътят ми минава покрай реката, която е замръзнала и някак вълшебно огледална. Заглеждам се в лицата на хората, които минават покрай мен. Възрастен мъж среща погледа ми и се усмихва. Едва доловимо ми кима с „Добро утро“ и мигом връща усмивката на лицето ми и доброто ми настроение. Забравям за досадните задължения, които ми предстоят и се опитвам да се насладя на снежнобялата магия около себе си. Минавам покрай спирката. Седемнайсетгодишна девойка със зачервени бузи и замръзнали пръсти държи своя перлен смартфон, вторачила грейнал поглед и въпреки минусовите температури танцува с пръстчета по дисплея на лъскавата си играчка. Усмихва се...и е красива. Замислям се за причината на нейната загадъчна усмивка и не ми отнема много време да се досетя, че единствено и само една е причината, която може да накара едно момиче да се усмихва така. Малко и завиждам...С поглед, пълен с очакване и обещание, тя не е в състояние да обърне внимание нито на забързаните минувачи, нито на възпитания старец и неговото „Добро утро“, нито пък усеща вкочанените си пръсти, чукащи по клавиатурата. Коя може да е магията, която да те откъсне така от реалността?!

Подминавам я и се обръщам да я видя още веднъж, може би заради заразното излъчване на влюбено момиче, което съм позабравила и отдавна не живее в мен...