На дъщеря ми

Безглаголно 

Слънце мое, моя радост,

Зора моя,  моя ден,

Мое Всичко,  цвете мое,

Моя гордост,  моя плен.

Моя съвест, моя нежност,

Моя съдник, моя страх,

Моя мисъл,  моя памет,

Моя дом и моя праг.

Небе мое, моя въздух,

Моя птица, свобода...

Море бурно, моя кораб,

Моя пристан,  светлина...

Дете мое, мой учител,

Мой приятел и сестра,

Грижа моя и утеха,

Моя вяра и мечта.

Спокойствие мое, моя тревога,

Щастие мое и моя тъга,

Мое очакване и моя надежда,

Смисъл мой и пътеводна звезда.

Сърце мое , мои топли  очи,

Любов моя, мои нежни  черти,

Дъще моя - моя топла  ръка,

Живот мой- моя  светла следа...

                                 

Рубрика: МЛАД ТВОРЕЦ

Приятно ми е да ви представя едно прекрасно младо и талантливо създание - СИЛВЕНА МАРКОВА Сигурна съм, че един ден ще четем творенията и в собствено издание. Успех,  Слънчева! :)  

 Ще дойде ден 

 Когато късно в полунощ,
 аз пея сляпа песен,
 ръцете твои, пълни с мощ,
 избират път по-лесен. 
 Тръгваш и забравяш,
 мен и нашите мечти. 
 Сама ме пак оставяш,
 но аз не търся твоите следи. 
 Ще дойде ден,
 и ще се върнеш, 
 забравил гордост
 или мощ.. 
Ще искаш само 
пак да ме прегърнеш, 
дали ще бъде в полунощ?

Животът на една запалка

 Днес вече, когато съм в кофата си спомням за това - какъв живот живях, какво видях за целия си път, макар и кратък. Отначало нищо интересно .. тъмен завод, страшни хора, миризма на газ и пластмаса. После пък още по-мрачен кашон, сложена в компанията на други неща, подобни на мен. Един ден и мен ме огря нещото, което хората наричаха слънце. Жена..доста красива трябва да призная, ме извади от моя затвор и ме постави на място, високо където виждах всички и всичко. Дни наред се молех някой да ме купи. И ето, че един ден и това се случи.В магазина влезе красив и висок мъж. Толкова красив, че ми се прииска вместо просто клипър да имах дълги и стройни крака. Той ме купи,сложи ме в джоба си, и от там започнаха моите терзания. Беше зима..и беше студено. А аз само за това се молех, никога да не се стопля, исках само да е студено. Така той ме взимаше в ръцете си, духваше веднъж, за да се стопля и ме търкаше в себе си, за да пламна. Защо бях запалка? Защо не бях, като жените на които ме подаваше той? Слагаше ме в джоба си… понякога ме забравяше у дома. Тогава умирах от ужас. Цял ден стоях сама, заобиколена от непотребни вещи и други подобни на мен предмети, които сигурно вече не пламваха в ръцете му.. И пак купища въпроси.. ще стана ли и аз непотребна? Ще се превърна ли в поредната захвърлена вещ… и ето той ме взе от рафта, и аз потънах в полет към мястото което беше по-страшно от завода, кашона или пък полицата в магазина… приземих се в коша. И аз бях просто една от всички други захвърлени… запалки!

  Сбогуване 

 Дойде време пак да заминавам. 
 И тука тебе пак оставям.
 Оставям те да остаряваш, 
 да се губиш и намираш,
 да цъфтиш и разцъфтяваш.
 Обичам те, единствена, моя, вечна любов.
 И да направя за тебе съм всичко  готов. 
 Да гледам отново красотата ти неповторима.
 И да нарека те отново мила моя Родина.
 Дойде време пак да заминавам.
 И тука тебе пак оставям.
 Оставям те, Българийо любима…
 Оставям те, ще се видим пак на зима.